Здрасти. Нека започнем с кратка биография на Funeral Diner.

Funeral Diner започна през 1998 след разпадането на Nexus 6 и още няколко кратко съществували проекта. Матю, Дан, и Дейв бяха всичките в Nexus 6 заедно, както и в другите проекти, но не успяха да направят нещо наистина солидно преди да се сформира Funeral Diner. Идваха и си отиваха няколко различни басисти през тези 9 години през които я имаше бандата, последният беше Бен Щайдел; другите бяха Шон О'Шей, Роб Бекстрьом и Анди Радин. В началото Дан беше и вокалист на бандата, но после се отказа да пее, за да може да се концентрира само върху свиренето на китара. Фил Бенсън беше първият ни вокалист, но напусна твърде скоро. Сет Баб го замени след това и остана до края.

Funeral Diner се превърнаха в една от най-важните банди в скриймо сцената по света. Защо се отказахте и кое е най-значимото нещо, което постигнахте през това почти десетилетие на съществуване?

Това наистина е мое лично мнение по въпроса, така че за да получите по-пълно обяснение ще трябва да се допитате до другите момчета в бандата. Мисля, че като за начало те ще се съгласят, че очевидно бандата извървя своя път. Животът в Сан Франциско не е евтин и парите бяха пречка, когато става въпрос за тръгване на турне. Освен това Бен започна нов проект, за който му трябваше още свободно време. Имаше също притискане от работата и вземанто на отпуски срещу желанието да напуснеш работа и да нямаш с какво да се захванеш след връщане от турне. Никой няма да иска да те вземе отново на същата работа, ако отсъстваш 4 или повече месеца, за да отидеш на турне. Трябва много себеотдаване, ако искаш да правиш нещо подобно, а хората остаряват и фактори като тези изиграват своята роля повече, отколкото е било преди това.

През последните няколко години направихте продължителни турнета в Щатите, Европа и дори Япония. Каква е разликата между концертите в Щатите сравнени с тези в Европа или Япония? Също така свирите ли в автономни места като скуоти? Каква е ролята на тези пространства в хардкор общността?

Турнето в Щатите е като да направиш разходка из квартала; много е удобно. Разбира се, не знаеш какво може да очакваш на всяко шоу, но се чувстваш комфортно, когато знаеш, че след като събудиш на сутринта знаеш какво следва, знаеш къде са магазините от където да си вземеш храна и се чувстваш комфортно в контекста, че си сред свои води.

Когато правиш турне в Европа го няма това чувство на сигурност или така както е у дома. Но не трябва да се притесняваш откъде да намериш превоз или кой ще кара микробуса. Освен това винаги ти е осигурена закуска и вечеря преди почти всеки концерт и има място за преспиване. В Щатите дори не знаеш дали ще има къде да спиш вечерта след концерта. Европа е по-скоро като ваканция за дъртаци, само дето свириш всяка вечер и няма дъртаци. Нашите приятели винаги карат микробуса и бързат да стигнем до следващия град за да имаме време да се разходим и разгледаме забележителностите преди концерта.

Япония е лудница. Не мога да се изразя по-добре. Придвижваме се с много малки тесни микробуси, а езиковата бариера е брутална, което допълнително усложнява нещата. Обикновено е доста трудно да ти обяснят каквото и да било, за това само ти казват да чакаш. Това е такъв тип турне, в което оставяш всичко в ръцете на някой друг и вярваш, че всичко ще мине както трябва. Това което печелим от турнето е да се насладим на огромния ентусиазъм на хората, които ходят на концертите там! Все още всички скачат от сцената, пеят с теб, плачат от радост, когато си на сцената. Наистина е чудесно, а и като добавим рисуваните герои и анимации които се срещат в почти всичко!

По-принцип свирим навсякъде. Скуоти, къщи, клубове, надвеси, барове, холове, мазета и задни дворове! Независимите места разбира се са по-яки, защото организаторите не губят пари, което значи че пак могат да организират концерт, но често полицията се намесва и ги затваря!
 
Какво мислиш за DIY сцената с течение на годините? Как включваш хардкор/пънка в ежедневието си и оставаш ли верен на идеите, които си имал преди няколко години?

DIY сцената е такава, каквато сам си я направиш. DIY сцената в Европа е нещо различно от DIY сцената в САЩ или в Япония. Хората ще оплюят дадена банда мигновено ако си помислят, че се е продала. Но кой всъщност поставя границата кога една група става "продажна"? С течение на годините виждам как групи идват и си отиват, Funeral Diner сега е една от тях, и мога да кажа, че да останеш DIY може да е планирано или спонтанно, в зависимост както хората в сцената искат. Истината e, че всичко е там, за да могат хората да се наслаждават на музиката, а не за да може някой да печели пари от нея. С възрастта разбираш, че има начини да популяризираш бандата си без да се "продадеш", но за целта трябва да минеш през правилните канали за това. DIY сцената може да бъде, но може и да не е един от тях. Това е като да плащаш членски внос за нещо. Ако вложиш достатъчно труд да помагаш на другите в твоята сцена и правиш каквото можеш, един ден когато станеш голям не би трябвало да има оплаквания. Ако обаче отидеш на шоу и сложиш високи цени за тениски, чиято себестойност е много по-малка, трябва да те е срам от това, което си направил. В крайна сметка трябва да помислиш над решенията, които взимаш и ефекта от тях върху другите от сцената, и да мислиш за последствията.

Едно от хубавите неща в DIY сцената е, че много банди издават мини-албуми с ръчно направен дизайн и опаковане. Според мен едно от най-яките неща в сцената е, че много от бандите издават своята музика на 7" винили с направен на ръка артуърк и опаковки, което носи много лично усещане, когато си купиш дадено издание. А вие момчета, имате толкова велики 7" сплитове със страхотни банди от всички краища на света. Но повечето от изданията ви са в много ограничен тираж. Така че, какво мислите за изключително скъпите цени на които се продават вашите издания в eBay? Харесва ли ви да знаете, че вашата музика се разпространява безплатно от ръка на ръка и по целия свят на мп3ки в интернет, вместо за стотици долари в eBay?

Чувствата ми са смесени, когато погледна eBay. Едните са на гордост, другите на угризение. Вълнувам се, когато виждам, че хората толкова много искат да притежават нашата музика, че са готови да платят за нея доста повече отколкото е необходимо. Това я прави по-специална по някакъв начин. От друга страна съм озадачен, че хората всъщност наистина са готови да си продадат органите, за да си купят запис, който отдавна е изчерпан. На сайта ни има безплатни песни, както и ремикси и смятаме да качим още парчета, но не ни остава време да го направим. Ако някой иска музиката ни и не може да си позволи 20 долара за да си купи от eBay, тогава би трябвало да я вземе от някой приятел записана на CD-R. Става въпрос по-скоро за това да слушаш музиката и да схванеш посланието и емоцията, които вървят с нея, отколкото да имаш някакво парче пластмаса, или винил завит в хартия.

Кои банди или хора смятате за ваши най-големи вдъхновения? Както в музиката, така и за начина по който усещата нещата в света около нас. Членове на Funeral Diner са свързани с банди като Nexus Six, Portraits of Past и Takaru, оказали ли са тези банди влияние на музиката и стила на Funeral Diner?

Всеки от нас се е вдъхновявал от различни банди, така че не мога да навлезна толкова в детайли. Мога да кажа, че групите, с които сме приятели играят важна роля в това, което сме правили в миналото. Минали банди като Takaru, Nexus 6 и Portraits of Past имат влияние върху това как виждаме нещата; най-вече върху това как бихме искали да направим нещо по по-различен начин или как бихме подходили по друг начин в подобна ситуация. Аз лично винаги гледам други барабанисти, за да видя какво мога да науча от тях. Kaospilot, Gospel, Hoover, Haram, Zann, Universal Order of Armageddon, Drive Like Jehu, Her Little Sisters Motherless и Maximillian Colby са само част от групите в хардкор сцената, които са ми въздействали в начина, по който свиря. Освен хардкор бандите, също съм вдъхновен от групи като Black Sabbath, Fleetwood Mac, Bauhaus, The Chameleons UK, както и някои джаз-виртуози.

Всъщност в България тази DIY емо хардкор сцена не е особено добре позната. Мнозинството от хлапетата мислят за скриймо някакви комерсиални групи, които нямат никакво послание и са част от някаква фешън сцена. Какво е твоето мнение? Какво мислиш за този $creamo етикет използван от мас медиите...?

Никога не съм знаел, че го наричат скриймо, докато медиите не го нарекоха така, така че доколкото знам това е медиен термин. Когато ние започнахме да свирим всичко се наричаше хардкор. Аз не използвам този термин толкова често. Казвал съм на разни хора, че ни класифицират така, но те нямат идея какво е това. В крайна сметка започнах да казвам на хората, че свирим в банда, която е нещо между пънк-рок и инди-рок. Вече дори не мога да използвам термина „хардкор”, защото всички или си мислят, че става въпрос за електронна музика като hardcore trance или gabber, или говоря за някаква скучна метъл-група. :) Всички наименования на стилове се промениха в последните около 10 години и нещата вече не значат това, което значеха преди. Емо сега значи Dashboard Confessional, докато преди години значеше Anasarca. Хардкор значи Hatebreed, докато преди значеше Minor Threat. Предполагам, че медиите могат да ползват термина „screamo” засега. За мен това не значи кой знае колко. Ще продължавам да казвам на хората, че свиря музика в рок'н'рол категорията.

Вашите текстове изглеждат много мрачни и негативни, казвате, че текстовете ви адресират противоречията и личностните конфликти, които произлизат от живота във все по-упадъщото общество. Но има ли някакво конкретно (политическо или каквото и да било) послание, което искате да предадете чрез тези текстове?

Текстовете са най-вече за обърканите ситуации, които възникват между хората. Текстовете в плочата "Underdark" бяха най-вече адресирани към темата „общество в упадък”. Няма конкретно послание в текстовете ни или пък очевидно такова, защото искаме всеки, който слуша песните или чете книжката с текстовете да вложи своя собствен смисъл в тях. Разбира се, че текстовете идват от конкретна ситуация и съдържат нещо лично за този, който ги е написал, но се опитваме да ги запазим неясно формулирани, за да могат другите които ги слушат да направят свои собствени изводи.

Какво мислиш за отчуждението между хората в наше време? Срещаме хора всеки ден по улиците, в автобуса и т.н. Но сякаш вече не принадлежим към един и същ вид. И хората сякаш свикват с това да не им пука за другите.

Една пртиятелка, Джейн, ми разказа история за това вчера. Как миналата седмица по време на празник бягала да пресече улицата преди да се смени цвета на светофара. Тичала адски бързо за да успее, но когато стигнала на другия край се спънала и си одрала двете колена в земята, натъртила си бедрото, и си остъргала ръката. Лежала с лице към паважа кървейки и не един, ами двама отделни хора я прекрачили все едно е парче боклук на тротоара. Не минали покрай нея, а направо я престъпили. Беше толкова абсурно, че дори се засмях.

Би ми се искало да вярвам, че да помагаш на непознати не е нещо напълно изчезнало, но по начина по който работи обществото е трудно да не се обвинят хората. Просто погледнете колко хора биват обирани, убивани или изнасилвани от някой, който твърди че е в беда, за да може да обърне нещата и да превърне спасителя в жертва. И на мен ми се е случвало. И беше трудно отново да отворя чувствата си към нещастието на някой човек, когото не познавам. Колко пъти хора, които просят пари наистина имат нужда от храна, а не наркотици? Колко често даваме пари на просяци, които са "бездомни и гладни", докато всъщност сме сигурни че веднага ще отидат в магазина за бутилка алкохол. Трябва наистина да избираме кога и къде да помагаме на хората.

Аз все още правя неща за да помагам на хората, на които мога. Помагам на възрастни жени, ако имат нужда от помощ с покупките, отварям врати на хората, бих помогнал на някого, за когото знам, че е изпаднал в нужда, ще опитам да се погрижа за някого, на когото се е случило нещастие. Надявам се, че когато другите видят постъпките ми биха се мотивирали да правят същото. Това е нещо, което вярвам, че може да бъде заразно или вдъхновяващо за другите. По-лесно е да станеш самодоволен или безразличен, но когато помогнеш на някого има удовлетворение и за теб. Не можеш да получиш удовлетворение от това да престъпиш над човек, който кърви легнал на улицата.

Отегчени и изморени, приклещени в консуматроското мислене, ние сме затворници в една система, от която не можем да избягаме. Има ли обаче екзистенциална надежда, която ни кара да продължаваме да се борим? Все още ли вярваш, че можем да променим нещата? Дали можем да разпалим състраданието чрез музиката или по някакъв друг начин?

Мисля, че можем да променим нещата. Не можеш да се разхождаш и да си мислиш, че ще промениш света, но можеш да промениш малките неща около себе си, което ще е от полза за всички. Всичко се свежда до това да се самотренираш да мислиш различно. Аз рядко гледам телевизия или филми. Разпределям си времето, а парите могат да отидат за нещо друго. Предпочитам да похарча пари за храна, танци или да спестя за самолетен билет до някое интересно място. Просто трябва да си помислиш „искам ли този готин суичър или предпочитам да отида до Япония и да попътувам?” Аз лично бих предпочел да отида до Япония. Колкото до това да променим света около нас – всичко, което трябва да направим е да отделим малко време всеки ден, за да направим каквото можем. Да си доброволец за някоя кауза е добър начин да помагаш на другите, но ако нямаш време за това, тогава намери нещо друго, за което имаш време. Или пък следващия път, когато видиш някого в беда, който има нужда от помощ, победи страха си и дай най-доброто от себе си, за да му помогнеш. Ако всички правеха така, нещата нямаше да са толкова зле. Не казвам, че съм перфектен. И аз имам своите моменти на егоизъм и апатия, но да имаш предвид, че трябва да помогнеш на някого в нужа е добре като за първа стъпка.

Смяташ ли, че проблемът е в самото общество/социална система или е в нас, защото проблема може да не е само в „системата”, но също и в нас самите, в нашия начин на мислене?

Мисля, че е по малко и от двете. Телевизията и филмите са изпълнени с насилие. По новините говорят повече за болести и страдания, отколкото за добрите страни на обществото. Бедите на хората са това, което качва рейтингите на телевизионните компании. Това води до състояние, наречено „синдромът на подлия свят”, в който хората се страхуват от света, в който живеят. Страх ги е да излязат навън или да помогнат на другите, защото могат да се превърнат в жертви на същите беди, които са видяли по телевизията.

В добавка към това идва фактът, че хората служат на себе си по природа. Това предполагам произхожда от от термина на Хърбър Спенсър „оцеляват най-добрите”. Защо да помагаш на някого другиго да стане по-добре, след като това ще влезе в конфликт с твоя стремеж за доминиране или оцеляване? Знам, че това звучи архаично, но е възможно обяснение. Факт е, че хората имат склонност да са егоистични и понякога са нужни много усилия, за да помогнеш на другите. Но независимо от това, когато веднъж осъзнаеш какво всъщност се случва, тогава лично можеш да предприемеш нещо по въпроса.

Как виждаш обществото след 50 години? Ще съумеем ли да спасим планетата и нас самите или ще се самоунищожим?

Добър въпрос. Много приятели ми казват да не си правя труда да спестявам за пенсия, защото глобалното затопляне ще ни убие всички преди да съм имал възможност да му се насладя. Има хора, които вземат мерки да променят нещата, но има корпорации, които се опитват да направят пари без значение какво ще стане след 50 години. Нямам идея. Имам обаче предчувстивие, че ще трябва здраво да се опарим преди да си научим урока, но може да е вече твърде ксъно да върнем нещата назад.

Вегетарианци ли сте? Какво мислите по въпроса с правата на животните? Важна тема ли е това за вас?

Във Funeral Diner има двама вегани, двама вегетарианци и един всеяден. Правата на животните са важни за всеки един от нас по различен начин, но и уважаваме това, че другите хора не искат да им се проповядва. Стремим се да даваме пример по свой си начин. В групата всички уважаваме начина на хранене на другите без да изнасяме лекции за това. Извън групата всеки прави каквото може. Обикновено е за избора дали да отидем на определено място да ядем или купим съответния продукт. Ако там има поне нещо веганско, дреха, храна, винаги можете да дадете парите си за нещо малко по-полезно за каузата. В някои градове е по-лесно отколкото в други, но трябва да приемаш и доброто и лошото.

Какво е значението на любовта в човешкия живот?

Всеки има нужда да бъде обичан. Без това животът би бил безсмислен. Защо да трупаме успехи, ако няма с кого да ги споделим. Най-трудното нещо в любовта е цялата игра на спечелването и загубването и. Но трябва да имаме предвид това, че винаги я има, дори ако значи различно нещо за различните хора.

Какви са бъдещите ви планове след разпадането на Funeral Diner? В момента свирите ли с други групи, имате ли някакви нови проекти?

Всеки от нас вече прави нещо ново в музиката. Дейв и аз започнахме нова банда с дълго име. Да кажем, че името е ...Who Calls So Loud за да не се налага да го пиша цялото. Сет е в група, която се казва Sterling Says. Бен е в една психеделична денс група, наречена Lemonade. Дан в момента работи по солови неща, но аз ще му помагам с барабаните, когато му дойде времето. Все пак сме братя. Не съм много сигурен за бъдещите планове на другите, но знам че Дейв и аз ще направим шест месеца и половина турне идващия април ако успеем да планираме всичко точно. Свирили сме в Щатите, Европа и Япония, но сега мислим да се опитаме да минем през някои южноазиатски страни, Австралия и може би някои места в Южна Америка.

Някакви финални думи.

Имайте предвид, че това интервю изразява главно моето лично мнение. Знам, че останалите от бандата биха искали да кажат „благодаря” на всички, които някога са ни помагали в концертите, записите, с храна, мърч или каквото и да е. От хората, които са ни помагали да издаваме неща, до всеки, който ни е окуражавал на концертите или ни е писал писма. Искам да ви благодаря за това, че искахте да направите интервю с нас, въреки, че вече сме зад борда. Освен това правете малки промени всеки ден, за да направите себе си и света една по-добро място.

Мат, барабанист на Funeral Diner
www.funeraldiner.com
декември 2007