Вокалистът Анди Демпс (екс-Ruination и Earthmover) говори за Bloodpact, една от бандите, които оставиха трайна следа в хардкор сцената със своята невероятна енергия, отдаденост и безкомпромисни послания:

Започнах да слушам хардкор през 1989 г. с ранните 80-арски банди като 7 Seconds, Suicidal Tendencies, Minor Threat и дори не предполагах, че хардкорът е оцелял след средата на 80-те, бях твърде малък (на 13 години), за да ходя на концерти и чак след 4 години беше първия сериозен хардкор концерт, на който присъствах. Това беше шоу на Endpoint и аз ги гледах няколко пъти. Гледах няколко пъти и By The Grace Of God, гледах и тяхното предпоследно шоу и начина, по който Роб Пенингтън (вокалист на групата) се развиваше през годините, това беше голямо вдъхновение за мен. Bloodpact всъщност започна точно когато By The Grace Of God се разпадна.

Bloodpact трябваше да започне в средата на 90-те. Джон (китариста) и аз се познавахме от повече от 8 години, така че искахме да започнем нова изцяло стрейт едж банда, но този проект беше доста несериозен и в крайна сметка го оставихме настрана, защото така и не можахме да намерим някой друг, който иска да свири с нас. Аз свирих в Earthmover, но бях на китара и не можех да говоря много, така че исках да съм вокалист на група, за да мога да говоря повече и така, ех... В края на кариерата на Earthmover аз по някакъв начин успях да "събера" всички тези идеи и неща, които съм виждал и искам да изразя, като се преместя от китарата на микрофона. Когато бяхме в Европа с Earthmover реших, че веднъж щом се върна у дома ще обмисля нещата и ще се опитам да започна тази банда, този път сериозно. Така и стана, нещата се случиха доста бързо. Джон хвана китарата, а Ани баса. Взехме Дъстин от Next To Nothing на барабаните за първите няколко шоута, записа на 7-инча и песента в компилацията (трибют към 7 Seconds). Next To Nothing свириха доста често и на Дъстин не му оставаше време да се занимава с нас, затова го сменихме с Адам...

Всичко, което тази банда прави е експеримент. Началото беше да се опитам да пиша всички тези много бързи песни и да ги направя добри. Да се науча да бъда вокалист. И може би най-важното, да видя дали ме бива ефикасно да говоря между песните. Това беше първата фаза и ние я изпълнихме. След това искахме да "изчистим" нещата и да запишем 12" плоча. Това бяха 11 записани песни, след това записахме още две наши парчета и един кавър, така че това са наистина много работи и се превърна във втория ни експеримент. Най-доброто от тази банда е, че на повечето ни концерти хората просто гледат към нас, но след това винаги има по някое хлапе, което да дойде да ни каже, че е хубаво да говорим между песните. Много групи вече не го правят. Писна ми да виждам групи, които казват само: "Нека видя малко мош!" Само това ли имате да кажете?! Но бързите групи се завръщат, бързи групи, които имат какво да кажат се завръщат и това е чудесно. Харесвам и метълските чуга-чуга неща, но за мен нещата започнаха с бързите неща и това е, което продължава да кара сърцето ми да бие. Но ако хардкора е движение, то накъде отива то? Много попадат в нишата, където лесно се превръща в етикет, който хората лесно могат да си сложат. Определени дрехи и външен вид, музика, приятели, дори начин на мислене и поведение, и така си носят този етикет, докато не го свалят след няколко години.

С Bloodpact още в демо-касетата написахме "We want to set the world on fucking fire!".  Това, което е важно за нас с тази група е да казваме нещата, които искаме да кажем. Хората, на които го казваме, а също и начина, по който го казваме. Ние не правим компромиси относно тези неща. Така че заемаме позиция против комерсиализацията на хардкора и лейбълите, с които работим са важна част от нещата, които искаме да изкажем. Лично за мен е важно да покажем, че работим с приятели или с лейбъли, които имат зад себе си политически или идеалистки убеждения като нашите, за да можем да работим с тях. Важно е за нас да работим с лейбъли, които не следват капиталистическите подходи на големите лейбъли. За нас е по-важно да свирим пред 50 хлапета, на които им пука, отколкото пред 5000, които са там само заради музиката. Хора като нас, които наистина се замислят за нещата около себе си и това за тях е нещо много повече от просто някакъв саундтрак за период от юношеските години. Нещо повече от костюм, който хората могат просто да свалят, когато минат младежките си години. Това е по-важно, отколкото да записваш за голям лейбъл. Аз виждам причините, поради които групи се насочват към по-големи лейбъли и казват, че техните послания ще бъдат чути от повече хора, но това на практика не се случва, защото на тези повече хора изобщо не им пука за идеите, а слушат само музиката. Все пак има уникални банди като Trial, които са наши приятели... окей, това е наша малка "тайна". Грег Беник, вокалиста на Trial, има толкова много важни неща, които иска да изкаже и се опитва да го направи по всякакъв начин, излизайки да говори пред голяма публика и казва невероятни и вдъхновяващи неща пред стотици хора. Ако някой заслужава да стане популярен за голям лейбъл и да разпространи посланията си сред много хора, това са Trial. Това с лейбълите е и причината, поради която се разпадна Earthmover. Някои от момчетата в групата искаха да се насочим към по-големи лейбъли, да правим турнета през цялото време и да ни плащат за това и т.н., но аз просто не желая да правя това.

"Въпреки всички усилия на определени вълци от мейнстрима да приобщят към него хардкора, той изглежда винаги успява да разпознае сменената им кожа и да остане ъндърграунд. Ние намираме това за една от най-забележителните му характеристики. Не защото сме елитистки авангард (е поне не съвсем), а защото виждаме определени ценности в нейерархичните "грасрутс", малки общности, които особености е почти невъзможно да забележиш в масовите движения. Хората изпитват значителни трудности в отношенията си един към дръг в тези големи национални и интернационални мащаби, дори им е трудно да разберат за съществуването на себеподобните си, ако те нямат пряк контакт с тях. Ето защо, не е голяма работа за повечето хора, че техните дрехи биват правени от деца в суетшопи в Третия свят или колко животни са били изколени за тяхната храна; те просто нямат отношение към това. За разлика от малките общности, както интернационалната хардкор сцена, хората могат да създават комуникация помежду си и да се интересуват от един друг, могат да почувстват тази естествена форма на взаимоотношения, която повечето рядко успяват да усетят извън собственото си семейство, след като хората стават все по-изолирани и безлични, заровени в своята работа, училище, квартал, град. Една група може да разпространи своето послание до по-голяма публика, ставайки част от машината, но посланието неизменно ще бъде смекчено. Въпреки че мислим глобално и сме загрижени за състоянието на целия свят, ние виждаме най-големият си потенциал, носейки позитивна промяна чрез действията си на локално ниво, така че това е мястото, където концентрираме нашите усилия..." - от книжката към първия албум на Bloodpact.

Аз смятам, че всеки интелигентен и състрадателен човек трябва да бъде силно недоволен от американското правителство в частност, както и от всяко едно правителство и държава изобщо. Освен това, сега сме стигнали до точката, когато правителствата бавно и методично ни отнемат всичките тези свободи, които сме си извоювали преди това. Държавите малко по малко "изяждат" свободата ни и тези малки "поправки" се случват толкова често, че хората започват да свикват с тях и дори да не ги забелязват. Освен това имаме тази ненормална "нужда" от постоянен икономически ръст и потребление, това е лудост. И това е цялата идея зад капитализма. Все по-голям и по-голям ръст на приходите, но към какво всъщност растем? Аз имам висше икономическо образование, така че рабирам и механизмите зад пазара. Също така, благодарение на семейството си, още от малък бях възпитан с голямо чувство на осъзнаване на сексуалността, не става въпрос за "свободен секс" или нещо подобно, а че бях възпитан как трябва да се отнасяш към мъжете и жените еднакво, без сексизъм. Това дълбоко повлия на моите връзки и лични вазимоотношения и съм много благодарен. Израснах силно щастлив и уверен с моята собствена сексуалност и идентичност. Всички неща, които изразяваме са важни за нас. Аз уважавам това, когато хлапетата дойдат и искат да си вземат цветна плоча или фланелка на нашата група. Това е чудесно, но всъщност не ми пука. Но когато някой наистина е с нас в нещата, които правим и го е грижа за това... това е смисъла на Bloodpact.

По материали от Reflections Zine от 1999 г.